• С подкрепата на

  • Родителите на Момчил

    Здравейте! Ние сме майката и таткото на Момчи – на 5 години. Нашият път е дълъг и трънлив, както на повечето родители, чиито деца имат проблем, но ние ще разкажем историята си, защото се надяваме да спестим на много деца – нещо изключително ценно – това е ВРЕМЕТО. . .

    Момчил се роди през август на 2005 година. Дълго чакахме неговото появяване – той прескочи термина с девет дни и лекарите прецениха, че трябва да индуцират раждането му. Роди се голямо и хубаво бебе... Затова му дадохме име на войвода. Още преди да навърши годинка, имахме сигнали, които говореха за проблем, но тези сигнали бяха в рамките на нормата според педиатрите. Така например преживяхме четири кошмарни месеца с колики, трудно намерихме подходящо адаптирано мляко, от което да не се запича и да не повръща, трудно привикнахме към сокчета и пюрета, не пролазихме, проходихме едва на годинка и два месеца. Момчи не обичаше промените – не обичаше да го водим на нови места, беше ревлив, не спеше на чуждо място, не стоеше с други хора, но въпреки това имаше голяма и слънчева усмивка, гукаше, беше подвижен и игрив, обичаше компания, беше любознателен и закачлив. На една годинка казваше „мама Мими” и отговаряше с едно пръстче на колко годинки е. Изпихме първия антибиотик на 10 - месечна възраст, започнаха усложнения с ушите. Два месеца след поставена ваксина за морбили, паротит и рубеола изкарахме рубеола – беше тъкмо за Коледа.

    Преживяхме и операция на едното око – за отстраняване на ръжда. Интервенцията не беше сложна, но Момчи не разбираше това – не пожела да седи спокоен и се наложи да бъде упоен – с райски газ – упойката не го хвана. Едва по-късно разбрах, че това се дължи на общото му здравословно състояние, а не на неопитност на анестезиолога. Времето минаваше – всички смятаха, че аз отдавам много време и усилия на малкия, но той като, че не се интересуваше от нищо – нито от песнички, нито от стихчета, нито от топката, нито от пясъка, нито от книжки ... Игрите му бяха някак странни – не играеше по подходящ начин с играчките.

    Започна да скърца със зъби, появи се запек, ходеше бос и на пръсти. Опитахме да направим едно ЕЕГ след навършване на третата година, но то беше безуспешно. Невролозите и логопедите препоръчаха Момчи да започне детска градина, както и да приема Нуутропил. Ние самите се надявахме - като повечето родители, че тръгвайки на детска градина, детето ще се отпусне и „изведнъж ще проговори”. Уви детската градина се оказа тежко изпитание - най-напред за Момчи, за преподавателите, както и за самите нас. Той пищеше неистово при оставянето в градината, трепереше, не се хранеше, не пиеше вода, отказваше да влиза в контакт с другите деца. Взимах го на обяд и с ужас очаквах следващия ден, в който ще го оставя на детска градина и ще гледам как трепери на пейката, протягайки ръчичка към мен. Оставих го вкъщи и започнах Нуутропила. – то беше като порив на отчаяние, след като другите методи не помагат. Ефектът от Нуутропила се прояви с натрупване – детето след дванадесетия ден от приема на лекарството започна да се самонаранява – удряше си главата от стената, изпитваше потребност непрестанно да тича – без да се изморява и без да се поти. Тичаше без да съзнава, че трябва да се пази от превозни средства и от други опасности. Един ден се изгори на камината и аз прецених, че трябва да спра Нуутропила. Започнах да чета в Интернет и открих, че поведението на детето много прилича на поведението на хиперактивните деца. Поразрових се още и прочетох за аутизма. Бях потресена ... , разбрах, че моето момченце има аутизъм. С таткото решихме да се допитаме до невролозите, които ни бяха проследявали до този момент. Те прецениха, че си въобразяваме... Казаха ни : „ Вие гледали ли сте филма „Рейнман” – ето там има аутист, вашето дете е по-различно.

    Добре, чудесно! Но тяхното заключение не промени поведението на Момчи. Той си живееше в неговия свят. В тези дни, помня, аз много плачех, плачех от безсилие ... , стараех се да се крия, но не винаги успявах, и детето, когато ме видеше се смееше – беше му смешно. По-късно разбрах, че той въобще не е разбирал моите чувства, а тази реакция не е типична за деца на неговата възраст. Така стигнахме до клиниката Свети Никола – сами отидохме и сами си поставихме диагнозата, те само я потвърдиха. Никога няма да забравим този ден! Плакахме горчиво! Особено тежко прие новината таткото – той до последно считаше, че това не може да ни се случва на нас... Едва по-късно разбрахме, че това събитие е оставило дълбоки следи в душите ни – следи за цял живот, защото тогава умряха мечтите ни! Разбрахме, че Момчи няма шанс да бъде приет в общинския център на Стамболийски, защото чакащите своя ред деца бяха повече отколкото в момента се обгрижваха от специалистите в центъра. Детето ни започна да посещава частен клуб – почасово и в определени дни. С него се занимаваха предимно психолози в началото. Те ни помогнаха да разберем неговия поглед върху света и ме научиха как да привличам вниманието му, също как да поднасям информацията по начин, който го вълнува... Въпреки това аз не усещах, че той напредва според очакванията ми. По мое настояване специалистите от частния клуб ме свързаха с майка, която прилагаше безглутенова и безказеинова диета върху сина си успешно вече четири години. И така ние започнахме диетата на 26 – ти април 2009 година. Това решение беше изключително отговорно и натоварващо за мене – неговата майка. Защото педиатрите и психолозите твърдяха, че диетата е опасна, че може да го доведе до анемия и други тежки здравословни усложнения. Но въпреки това, аз я започнах, започнах я, защото не виждах друга алтернатива. Първо изключих глутена и две седмици след това казеина. В началото Момчи не яде почти нищо в продължение на четири дни, той не харесваше моите домашни безлутенови продукти. На четвъртия ден му предложихме пържоли със салата и той яде така, както не беше ял от две години. Постепенно свикна с домашния безглутенов хляб, с кекса, с бисквитките и всичко останало. Трудно е, когато започваш диетата, защото нямаш рецепти. Знаеш какво да не даваш, но не знаеш какво да даваш. И добре, че тогава Поли /майката, която ме въведе в диетата/ ми помогна. Ако не беше тя, може би аз щях да се откажа. Още помня наизуст кекса на Поли!!! БЛАГОДАРЯ ТИ, ПОЛИ! Ти ми даде надежда и вяра, когато беше най-трудно... Тогава всъщност за първи път се докоснах до г-жа Ламбовски, защото Поли ми обясни, че тя е научила за диетата от една жена, която е била първата, която е започнала да говори за биомедицинския подход при лечението на аутистичните деца в България.

    Ефектите от диетата се проявиха още преди края на първия месец от започването й:
    • детето разнообрази менюто си. Преди той се хранеше само с ябълки, бисквитки, шоколад, сок и кисело мляко , сега 19 месеца след започването на диетата, той яде всичко;
    • урегулира си стомахчето – преди ние бяхме с един хроничен запек;
    • започна да ходи по голяма нужда в тоалетната;
    • престана да пъха в устата си какви ли не предмети;
    • подобри очния контакт;
    • започна да съзнава къде се намира, какво иска, как да го поиска ...;
    • И НАЙ – ВАЖНОТО – НИЕ ЧУХМЕ ОТНОВО ТАКА СКЪПИТЕ ДУМИЧКИ „МАМА” И „ТАТЕ”.

    Междувременно аз продължих де се интересувам относно чисто медицинските аспекти около лечението на сина ни и разбрах от други родители, че трябва да потърся специалисти отвън – извън пределите на страната ни, защото там явлението аутизъм било популярно от години и вече имало установена медицинска практика, която постигала високи резултати. Най-ефективно било ДАН – лечението.

    Така в юни месец на 2009 година, ние родителите на Момчи за първи път се срещнахме с госпожа МИНА ЛАМБОВСКИ, нейния екип и нейния съпруг. Беше среща-разговор с родители в нейния център – тогава в Драгалевци. Госпожа и господин Ламбовски обясниха на присъстващите на срещата за техния първороден син, за техните пътувания по света във връзка с неговото лечение, за хранителния режим, за суплементите, за хелирането... Още тогава ние разбрахме, че тези хора са направили невъзможното за спасяването на детето им и че техният опит е единствен и неповторим. На втора среща разговор между мен и госпожа Ламбовски, тя ми каза: „ И да знаеш, Мария – не е все едно при какъв специалист отиваш, важно е да отидеш при човек, за когото други родители гарантират.” И тя се оказа напълно права!!! Както и да е, ние преценихме, че сами можем да изберем ДАН-лекар и в август 2009 излетяхме за Холандия. Там направихме консултация и изследвания при ДАН лекар. Излязоха резултатите от изследванията – потвърди се, че Момчил има безспорни дефицити в обмяната на веществата и усвояването на витамините, минералите, аминокиселините... Започнахме ДАН - лечение ... Някои от предписанията на ДАН –лекаря от Холандия ни помогнаха, но много други ни навредиха. Оказа се, че лекарят е проявил немарливост и ни е предписал добавки, които са в противоречие с неговите амбулаторни изследвания. Момчил получи силни колики, получи запек, повръщане, прояви агресия ... Пак по същото време успяхме да направим едно успешно ЕЕГ и то ни зарови под земята – установиха се две епилептични гнезда, макар че нашият син не беше проявявал и не е проявявал до този момент каквито и да е епилептични симптоми. Това преля чашата ... Тъкмо беше се провела Първата биохимична конференция за България, организирана от госпожа Ламбовски и тогава аз й се обадих отново. Няма да забравя, как тя през целия ден държа връзка с мене и как ми помогна да спра болките в корема на детето си, да спрем повръщането, да въведем в релси стомахчето . БЛАГОДАРЯ ТИ, МИНА! Такава адекватна помощ, аз не успях да получа преди това и от най-прочутия гастроентеролог в България.

    Момчил тръгна в център Тацитус от началото на месец март 2010 година. Той се адаптира успешно още от самото начало, въпреки нашите притеснения и вътрешна неувереност. Мисля, че затова помогнаха специалистите и добрата база на центъра! Всички в центъра са млади, усмихнати и приветливи хора. Заливат те с добро настроение и увереност. Къщата е уютна и щедра откъм светлина и топлина, има хубав двор с птички и растения – атмосфера, която напомня на Момчи за собствения му дом. Но това, което е най-ценно за Тацитус, това е самата МИНА. Тя е на разположение за своите деца от центъра денонощно. Винаги спокойна и уверена в ефикасността на съветите си. Откакто посещаваме Тацитус Момчи подобри общото си здравословно състояние – на чисто физиологично ниво. Отдаваме го на хранителните добавки и съветите на Мина как да го лекуваме по време на настинки и при грипни състояния. Считаме, че вследствие на хранителните добавки и съответно двигателния режим, въведен от екипа на Тацитус, детето намали сензорните си дефицити, които се очертават като водещ проблем при децата от спектъра.

    Благодарение на списъка с рецепти, изпратен ни от специалистите в центъра и контактите с родители, чиито деца, посещават Тацитус имахме възможност да разнообразим менюто на детето си и да го обогатим с повече биопродукти. Това повлия благотворно дори върху настроението му. Нашите деца са деца като всички останали – и на тях им се яде шоколад, торта, ябълки, банани, пуканки и т.н. Информацията, трупана от Мина години наред ни даде възможност да извършим някои биомедицински изследвания в САЩ на сина си и да предприемем стъпки за извършването на други. Ние вярваме, че биомедицинският подход при лечението на нашето дете е решаващ за неговото развитие и напредък и бихме искали да Ви уверим, че лечението на Момчи сега се отличава коренно от лечението, предписано ни преди от ДАН – лекаря в Холандия. Ние бяхме в САЩ, видяхме и станахме свидетели как трима различни лекари прегледаха ушите на сина ни без той да се разтревожи от това, без да плаче и без да разбира техния език. Това не може да се случи в България, а не се случи и в Холандия.

    Последното, за което сме задължени на Мина и логопеда в нейния център – г-жа Ели Колева е находката в главата на Момчил, установена след направения ЯМР в болница. Токуда. Благодарим Ви, ако не бяхте Вие, ние никога нямаше да узнаем затова... Бъдете здрави, все така щедри и всеотдайни, защото нашето дете върви напред чрез Вас!

    Ще спра дотук!

    В заключение искам да кажа на всички, които сега разбират, че децата им са болни от Аутизъм – Мили родители, не губете време ..., Времето е скъпоценно за Вашите деца. Ако мерките не се предприемат до определена възраст, после може да е късно. Знайте, че хората, които са я сърбали тази попара, са тези, които най-адекватно могат да ви помогнат, дори ако други специалисти твърдят, че те са крайни в методите си ...
    Ние избрахме Мина, защото тя всяка вечер заспива и сутрин се събужда с мисълта, че нейният син е болен, а оказа се, че нейни стават всички деца в Тацитус.