• С подкрепата на

  • Майката на Диди

    Синът ми се казва Деян и е на 3 год. и 8 месеца. Аз и съпругът ми забелязахме, че Деян е „по-различен”, когато наближаваше втората си годинка.Той много рядко се обръщаше на името си, не можех да му задържа вниманието върху книжки или играчки. Имаше други интереси-редеше дезодоранти,кутийки, кремове в една редица на масата и ги наблюдаваше, отваряше и затваряше шкафове, гардероби, врати до безкрай. Можеше да се занимава с това с часове и трудно го откъсвахме от тези занимания.Деян не можеше да говори. Всичко искаше и постигаше с мрънкане, дори не сочеше. Беше много трудно да разгадавам всичките му прищевки и ако не успеех, той започваше да нервничи и да плаче. Не приемаше отказ.
    Когато излизахме на разходка в парка, Деян не проявяваше интерес към другите деца. Обичаше да се люшка. Докато другите деца тичаха, играеха с топка, гонеха се, моето дете седеше на люлката и беше наблюдател. Имахме проблеми и с храненето. Приемаше храната само в пасиран вид, в противен случай му се повдигаше и се задавяше .Вода отказа да пие на 2 години, пиеше само малки сокчета в кутийка, изцедени не искаше.Често имаше запек,а понякога и разстройство за 1-2 дни. Вечер често заспиваше чак към 1 часа.
    Отначало сякаш отказвахме да осъзнаем наличието на всички тези проблеми. Аз винаги намирах някакви оправдания за тези му реакции: спи му се и е кисел,сега е изморен и др. В един момент разбрахме, че детето ни не се развива правилно. Започнахме да ходим на прегледи-невролог, психолог, логопед. В клиника „Св.Никола” му поставиха диагноза „Разстройство на развитието” и казаха, че Деян проявява симптоми от аутистичния спектър. Започнахме да проучваме къде може да се работи с такива деца и така попаднахме на център ”Тацитус”. Мина Ламбовски ни запозна с начините на повлияване на тази страшна диагноза, която си остава доживот. Поне така си мислех докато Мина не ми вдъхна вяра и кураж да се боря. Нямаше как да не и повярвам, след като знаех какво е постигнала със сина си. С мъжа ми веднага взехме решение да се доверим на г-жа Ламбовски и екипа на „Тацитус”. Последва диета без глутен и казеин, както и включването на витамини и хранителни добавки.
    И нещата започнаха да се променят, бавно, но осезателно. Диетата започнахме на 14 март 2010г. Към дата 8декември 2010г. очният контакт се подобри,Деян ми обръща внимание и все по-често ме гледа в устата като му говоря и се опитва да ме разбере. Изпълнява някои команди и се опитва да повтаря думи. Стана по-жизнен и изпълнен с енергия. Започна да яде храната намачкана на парченца, пие прясно изцедени сокове, вода. Махнахме памперсите и сам ме води до тоалетната, казвайки”пи-пиш”. Стана по-отстъпчив, по-спокоен и търпелив. Всяка вечер като се прибера той се затичва и ме прегръща, преди не обръщаше внимание.
    Юли месец тази година съдбата ми нанесе поредния си удар. Мъжът ми почина от тумор в мозъка.Той така и не успя да види прогреса на сина ни. Не знаех какво да правя и как ще се оправям сама. Мина ми предложи Деян да ходи безплатно в центъра всеки ден. Това беше най-големият подарък, който съм получавала - шанс за детето ми да получава адекватни грижи от страхотен екип от специалисти.
    Изказвам голямата си благодарност на г-жа Ламбовски, която ми подаде ръка в най-трудния момент в живота. Благодаря и още затова, че поема разходите Деян да бъде прегледан от Dr.Usman в България. Благодаря и на всички педагози, психолози и логопеди от център „Тацитус” за грижите и вниманието, с които всеки ден се грижат за сина ми. Те са страшно позитивни хора и аз се възхищавам на силата и ентусиазма им, с които ежедневно работят с нашите деца.