• С подкрепата на

  • Родителите на Михаил

    Здравейте,
    това е историята на нашето семейство. Ние сме Ивайло и Валентина Христови, родители на дете с аутизъм. Пишем това писмо, за да разкажем за нашия син, за болката, за отчаянието, а също така за нашия път да се справим с проблемите си и за нашата надежда.
    Михаил се роди на 07.11. 2006 г. Беше едно прекрасно бебе, което спеше през цялата нощ. Тъй като Михаил беше нашият първороден син, ние с трепет и вълнение следяхме неговото развитиe. Първото му зъбче се появи на пет месеца. На три месеца за пръв път се обърна от корем по гръб, на пет месеца седеше стабилно, на седем пълзеше, а на тринадесет месеца ходеше вече добре. Съвсем нормално развиващо се бебе, което обожаваше да се разхожда в количката си. На шест месеца го заведохме на детско парти. Беше повече от прекрасен, усмихваше се, радваше се на тортата, на децата, на песните и кукленото представление.
    Към годинка обаче започнахме да забелязваме някои странности. Когато се разхождахме по улиците не обичаше да сменяме маршрута, когато се спирахме да говорим с някого, той недоволстваше и искаше да си тръгваме. На дванадесет месеца го заведохме на детско парти с много шум и деца. Преживяхме един малък кошмар. Той рева по такъв начин, който до онзи момент ние не бяхме нито виждали нито чували при него. Прибрахме се вкъщи смазани. Михаил много гледаше Baby TV. Но след първата си година, той така се фиксира в нея и ние с нищо друго не можехме да му отвлечем вниманието. Точно тогава видяхме и първите кризи нямаше ли кабелна или ток, той изпадаше в криза, пищеше, търкаляше се по земята, изпъваше се. И така ние се примирихме и той цяла зима гледа Baby TV, а на пролет вече беше трудно да го изведем от вкъщи. Когато успеехме, единственият маршрут беше до детската площадка, до която се стигаше по точно определени улици, които не можеха да се сменят по никакъв начин. Първоначално той пищеше от децата и ги избягваше, по-късно им взимаше играчките и ги редеше в една линия на пейката. Виждахме, че нещата не вървят на добре но се успокоявахме, че е в такъв период и че с времето нещата ще се оправят.
    Когато Михаил беше на година и половина, се роди сестричката му Елица. Той се затвори още повече в себе си. Не искаше да седи в една стая с нея, дразнеше се от присъствието й. Започна да не спи, по два, три часа през нощта, пищеше, изпъваше се като струна до пълно изтощение. Мислехме си че ревнува. Започнахме да се притесняваме също че не говори, а той не само че не говореше а и не комуникираше с нас. Не се обръщаше на име, не изпълняваше и най-простите команди. Комуникирахме с него със звуци като Тара-да-дааа. По съвет на педиатъра и роднини не обърнахме достатъчно внимание, чакайки детето да израсте тези проблеми. Но проблемите zaпочнаха да се задълбочават, докато един ден си дадохме сметка, че с детето ни се случва нещо много сериозно. Започнахме да събираме информация, да се интересуваме от подобни симптоми, които забелязвахме и тогава пред нас изплува заболяването аутизъм. Трудно е да се опише какво изпитва един родител, когато се сблъска с тази диагноза. От начало не ти се вярва, че това се случва точно на теб и твоето дете, че твоето невръстно и изглеждайки съвсем здраво дете стои на прага на света и никога няма да влезе в него, да сподели нашите радости от живота. Трудно е да се приеме и че всичките ти планове и мечти се изпаряват в един миг. Чувството на отчаяние и безпомощност. В такъв момент за нас беше много важно да запазим вярата си, да съхраним надеждата. Продължихме да се интересуваме, да четем, да търсим начин. Така стигнахме до център „Тацитус” за работа с деца с аутизъм. Тогава Михаил беше вече на две години и половина. След срещата ни с Мина Лмбовски и нейния екип погледнахме на заболяването с други очи. От Мина разбрахме за биохимичния подход при лечението на аутизма, за това какво става вътре в нашето дете. Споделяйки собствения си опит, тя ни вдъхна кураж и надежда.
    Посъветва ни да сложим Мишо на диета без глутен и казеин. Каза ни как да изпълним диетата, даде ни рецепти, които си беше превеждала, показа ни изследвания на сина си, преди и след диетата. Нямаше какво да губим, а пък и диетата ни се струваше на пръв поглед много здравословна и си казахме, не можем да му навредим с нея, защо да не опитаме. Мишо започна диетата на 28.05.2009г. На 02.06.2009 имахме консултация в Александровска болница „Св. Никола” с доктор Аврамова, която продължи десетина минути, тя също потвърди нашите съмнения, че Мишо е аутист. Срещата протече много трудно. Мишо пищя, не погледна нито един от нас в очите и видимо изглеждаше много объркан и неспокоен. Тя поиска да се видим отново след месец, за да го обследва цял екип от специалисти.
    Мишо започна да посещава център „Тацитус”. Адаптира се трудно за около месец. Беше му много трудно, ревеше почти през цялото време там. Ние го оставяхме за около двa часа. В началото на диетата започна неистов глад, който трая някъде около три месеца. Преди това той беше много злояд, а сега искаше да яде на час, час и половина и изяждаше много храна. Започнахме да работим с него вкъщи много, по начина по който играят с него специалистите в центъра. За около два дни от началото на диетата той започна да сочи предмети. Последваха първите думи. За около месец имаше речник от 200 думи, които разбира се не артикулираше съвсем правилно. В края на юли 2009 Мишо беше в Александровска болница „Св. Никола” за диагностициране. Имаше значителна разлика от първата среща. Имаше очен контакт, назоваваше предмети и животни по картина и на играчки.
    След известно време подобри маршрутите и ходенето на непознати места. Научи цифрите, буквите, цветове и форми, като триъгълник, квадрат, кръг. Започна да си играе с играчките по добре, да храни животни, кукли и т.н. Започна да забелязва сестра си, да я имитира, да се сравнява с нея. Сега, девет месеца с диета без глутен и казеин Михаил говори с изречения от 3 думи, задава въпроси с къде и защо, изпълнява сложни поръчки, може да ходи на обществени места, обръща се на име, казва пълното си име, къде живее, казва стихчета, пее песнички. Знае имената на всеки член от семейството и т.н. Това са все дребни неща, които със сигурност не впечатляват повечето хора, но за нас това са огромни стъпки напред, неща които ни носят много радост и ни дават сила да вървим в посоката, в която сме поели.